Автор: Джордан Питърсън, telegraph.co.uk Следвайте Гласове в Телеграм  Кръвожадните желания и доктрини, мотивиращи недопустимо поведение,

Автор: Джордан Питърсън, telegraph.co.uk Следвайте " Гласове " в Телеграм  

Кръвожадните стремежи и доктрини, мотивиращи неприемливо държание, би трябвало да бъдат разпознати и изрично отхвърлени

В момента сме подложени да същински неприветлив театър на ширещи се демонстрации из целия Запад, които очевидно или прикрито поддържат терористите от Хамас. Някои от най-шокиращите подиуми се разиграха в Лондон – градът, който постоянно е апетитен за фар на имиграционния мултикултурализъм – град, който през днешния ден като че ли е изгубил своя искра.

Но колкото и обезпокоително да е въздействието на сходна акселерирана имиграция, при всички положения тя е главната причина Хамас да получи толкоз огромна поддръжка. Тя замества небрежната доверчивост и сляпата непредпазливост на Запада в метода му към неговия най-смъртоносен народен зложелател – Иран – в комбиниране с разрушителната идеологическа реакция, която заплашва самата вътрешност на нашата просвета.

Тиранията на иранските молли

На нас ни харесва да имаме вяра, в постоянно незаслужения си комфорт, че разликите в метафизичните и религиозните възгледи могат просто да бъдат подценени в интерес на човечността, която всички ние хипотетично споделяме. В резултат, не съумяваме същински да осъзнаем напълно действителните разлики, които въпреки всичко съществуват сред хората (особено най-лошите) и които провокират безконечните спорове, наред с хищническата и паразитна интензивност, заради която такава огромна част от света остава бедна, нещастна и неприятна. Вярваме, че можем да махнем с вълшебната пръчица на доброжелателността и всички сходни разлики в мненията и възгледите да изчезнат сред границите, оставяйки на свое място по този начин превъзнасяното „ многообразие “, преследването на което се е трансформирало в честен императив, другояче – тежкò ни!

Ние също по този начин неуместно подценяваме упорството, силата и лукавството на тези, които считат нашите добродетели и свободи за пороци и исторически злополуки. Има сведения, съгласно които водачи или някогашни водачи на Хамас са се открили в Лондон или работят на Запад без особени усложнения. Независимо от достоверността на тези съответни изказвания или от ясната и действителна заплаха, която съставляват тези водачи, няма подозрение, че чиновниците на нашите властнически врагове, сходно на змия в пазвата, в този момент провокират допустимо най-вече разстройства в огромните градове на демократичния свят.

Най-подходящият образец сега е този на тираните в Техеран. Наистина ли сме прекомерно глупави, че да не видим наличието на иранските псевдорелигиозни главорези зад тези всеобщи демонстрации, които се възползват напълно от настоящия спор в Израел, за който направиха всичко допустимо да се случи?

Отдавна е преференциално за автократите, които са жалки в придържането си към властта в Близкия Изток и другаде, да употребяват палестинците като пушечно месо и жертвени агнета тъкмо до еврейската страна, върху която напълно комфортно може да се хвърля виновността за всичко и постоянно.

Не би трябвало да забравяме, че иранските молли висят на косъм. Собствените им жители ги ненавиждат люто, освен това справедливо. Освен това те са екзистенциално застрашени от Авраамовите съглашения и вършат всичко допустимо да ги дискредитират и унищожат. Тези съглашения, които дълго време бяха считани за невъзможни от закостенялата и непримирима администрация на Държавния департамент, донесоха мир и опция за разцвет посредством съдействие в някои арабски/мюсюлмански страни (като ОАЕ, Мароко, Бахрейн Судан).

Далеч по-могъщите саудитци също подмолно приветстваха и подкрепяха тези начинания. С това пропуснахме звездна и исторически невиждана опция да ги притеглим в произраелското лоно, най-много заради нежеланието на демократите да признаят на администрацията на Тръмп каквито и да било позитивни достижения.

Това е трагично, защото „ Авраамовите съглашения “ надълбоко подриват разказа за „ мюсюлманите против всички останали “ (и най-много против евреите) – разказ, от който кървавите психопати постоянно и непроменяемо са зависели, с цел да стимулират най-лошото у себе си и у своите почитатели. Така че, в очевиден интерес на иранското управление е да принуди израелците да се пазят, употребявайки цялата нужна мощ, с цел да може военните и стратегическите им достижения да бъдат изтъкнати като още по-голямо доказателство за техните подтиснически и колониални способи. Така стигаме до основния проблем: отмъстителният разказ за жертвата и насилника, с който са инфектирани необятни пластове от западния свят.

Нов фронт в културната война

Всеки, който не е живял в гората през последните две десетилетия, схваща, че се намираме в невиждана по своята дълбочина и обсег културна война. Тя към момента не е избухнала в пълностоен спор, макар че е покрай него с митингите „ Животът на черните има значение “ и „ 6 януари “, а напълно неотдавна и напълно съществено – всеобщите гореспоменати про-палестински демонстрации.

Колкото и обезпокоителен да е мрачният облак на тези демонстрации, той върви с пословичната сребърна подплата – безспорното откриване на същинската същина на културната война, което съумя да шокира толкоз доста хора. Как е допустимо толкоз огромна част от западните университетски среди (както и от прогресивните хора като цяло) да поддържат придвижването, което стои зад най-тежката планувана офанзива против евреите след Холокоста?

За да разберем това, би трябвало да разберем нечестивия съюз сред постмодерната философия и марксизма – нещо, което значително, само че не само, се дължи на Мишел Фуко, понастоящем най-цитирания представител на академичната общественост в света.

Фуко – самото олицетворение на горчивата засегнатост, не на последно място поради отчуждението, на което е бил подложен заради половите си пристрастености – посвещава големия си разсъдък на задачата да сведе цялата човешка мотивация до едно само измерение – това на властта. За Фуко и квазиницшеанските идиоти, които са негови почитатели, няма друга действителност, с изключение на тази на принудата и силата: няма отговорност, няма права, няма истина, няма парадайс над нас, нито пъкъл долу – нищо, с изключение на всички-срещу-всички на Томас Хобс.

Дори тези, които настояват, че са стимулирани от, да кажем, интелектуалната традиция, демократичния етос или от по този начин възхваляваната настояща богиня на всеобхватното съчувствие, съгласно постмодернистите преследват само личните си тясно егоцентрични цели. Отказващи да одобряват съществуването на каквато и да е сплотяваща история – някакъв „ върховен метанаратив “, казано на диалект – те с подготвеност одобряват безпределно общата дефиниция на арогантния, афектиран марксистки разказ за жертвата/насилника, който е изключително прелъстителен за голям брой от огромните френски интелектуалци от това време. С това те – напълно предстоящо – погълнаха прословутата камила, до момента в който прецеждаха комара (Мат.23:24).

Историята съгласно Маркс може да бъде най-добре разбрана като безконечна борба сред корумпираните имотни и почтените, добродетелни и потиснати безимотни, или станалите към този момент клиширани буржоазия и пролетариат.

По този метод провъзгласеният от него свят е чист спор – две съсловия от неизбежни врагове, които постоянно се борят една против друга за надзор над икономическата плячка (единствената заслужаваща си територия, оставаща след хипотетичното последователно и съответно премахване на всички религиозни и метафизични „ опиуми на масите “). Под натиска на постмодерния деконструктивен етос това се трансформира в мета-марксизъм, който по същия метод прогласява две съсловия на човечеството, само че в още по-остра форма – жертви (които са били ограбени от насилниците) и насилници (тези, които имат всичко, или въобще нещо).

Дихотомията към този момент не е единствено икономическа, както е при Маркс. Вместо това тя характеризира всички вероятни измерения на категоризацията – полова, джендърна (т.нар.), религиозна, етническа, расова, спортна, естетическа и меритократична. Навсякъде съществува динамичността на властта и неравенството, което тя неизбежно поражда; на всички места има зли потисници и добродетелни потиснати. Това е общоприетата теория на „ елитните “ университети. От тези източници тя се популяризира на всички места, на нея се опълчват преподаватели, студенти, админи, а в този момент и елементарни жители, на личен голям риск.

Превръщането на виктимизацията във култ и следствията от него

В този тъмен екзистенциален пейзаж няма суверенни жители с неизразима същностна стойност, които обменят рационални отзиви в опит да внесат изясненост, работливост, достойнство и истина. Няма хора с божествена душа, способни на цивилизовано съдействие и състезание. Съществуват единствено съперници в една непреодолимо идеологизирана среда, борещи се за инцидентно предоставено внимание, както и за власт, като най-лошите от тях пропагандират същинския език на свободата, правата, отговорността, човешкото достолепие по една единствена причина – тяхното лимитирано предпочитание да бележит себе си.

Няма благосъстоятелност – има единствено кражба

Няма заслуги – има единствено формулировка за заслуги, която служи на мощните. Няма вътрешно значима човешка боба. Вместо нея, съществуват късите борби за владичество сред смъртни материални същества, които се борят в безсмислено квазидарвинистко състезание, катерейки се в бързането си за статут върху главите на по-необлагодетелстваните.

По-всецяло деструктивна, нихилистична и неизбежно садистична теория в никакъв случай не е била измисляна, нито пък е имало друга мисловна система, която толкоз ясно и независимо да оправдава използването на мощ и насила. Запомнете: в случай че не съществува нищо друго с изключение на мощ, само простакът не умее да я употребява.

В този призрачен свят има единствено две позиции: вие и вашата група (защото в тази концептуална скица няма „ човеци “) сте или жертви, или насилници. Това е доста елементарна доктрина и заради това е толкоз надълбоко привлекателна за непринудено слепите, глупавите и невежите. Тя обаче е също толкоз комфортна и за озлобените и афектираните, а е напряко неустоима за всички, които съчетават тези две групи съмнителни качества.

Основното отровно изказване? Ако ти си сполучлив под каквато и да е форма, по каквито и да е стандарти за съпоставяне, значи си принудител.

Този акт на внезапно черно-бяло сравнение е съпроводен от изрично морално изказване: съществуват единствено две форми на задоволително и похвално морално държание или известност. Ако си жертва или „ съдружник “, ти си олицетворение на положителното без никакви спомагателни старания. Това се приема за явно на „ философска “ основа, както и за справедливо следствие от шумно изразеното ти състрадание. Ако обаче си принудител, по дяволите, внимавай: ти си олицетворение на злото и то неизбежно, ти си граблив паразит, който справедливо предстои на най-брутално отношение. Всъщност ужасното отношение, на което си подложен, не прави никаква друга работа, като се изключи че носи отмъщение на твоите богоугодни и състрадателни преследвачи.
В последна сметка, в случай че си принудител, ти нямаш никаква морална стойност. Следователно никое наказване не е несправедливо или прекомерно сурово. Това е правилно даже и в случай че си „ единствено “ член на група насилници и не си направил нищо друго неприятно също така, тъй като в границите на постмодерната философия „ субект “ е категория, която към този момент не съществува.

Ако пък си жертва, всяко морално отвращение е целесъобразно, почтено и похвално – даже е морално належащо, дори и когато си просто превъзнасящ се, злопаметен и двуличен „ съдружник “ на някоя маргинализирана група. Фактът, че сходна независимост за най-реактивни или отмъстителни дейности отваря необятно вратата за най-лошите вероятни актове на най-лошите вероятни нарцисисти и психопати, е още нещо, което се премълчава или бързо се пренебрегва от отмъстителните идеолози на постмодерната левица – най-вероятно тъй като таман този резултат те най-силно желаят в най-възмутителните си мечти.

„ Насилниците “ и въздействието им върху спора сред Израел и Газа

Какво съответно значи всичко това за разбирането на спора Израел-Газа и последвалите го международни демонстрации?

Малцина биха отрекли, че Израел е извънредно сполучлива страна. Това е общество, в което се ценят интелектуалните достижения и триумфът. Това прави ли го почтено за удивление? Не и за тези, които във всеки симптом за триумф виждат динамичността на насилника и жертвата. Не и за тези, които избират да одобряват, че сходен триумф би трябвало да е разследване от някаква подмолна интрига. Не забравяйте, че качествата, напъните и заслугите не съществуват в постмодерния метамарксистки свят. Историческите офанзиви против Израел и неговите жители се съчетават прекомерно добре с радикалното ляво изказване, че триумфът не е нищо повече от злото следствие на злата капиталистическа система, в която е зародил.

Произтичащият от това неминуем извод, че непропорционално сполучливите израелци би трябвало да са неповторими експлоататори, се оказва доста комфортен за иранските лидери-главорези, които постоянно се надяват да отклонят вниманието от личните си непростими провали.
Има голям брой араби или мюсюлмански потисници, с които същински състрадателните хора от левицата могат да се занимават. Има доста същински потиснати хора. Вземете да вземем за пример унищожените поданици на Судан, където разнообразни милиции работят брутално и невидимо – изцяло отвън полезрението на многото прокламатори на добродетелта на Запад. Същото може да се каже в още по-широк проект за дамите в Иран, чието угнетяване е очевиден белег за психопатологична свирепост.

Къде са възмутените вопли на добротворците от Харвард, Йейл, Оксфорд и Кеймбридж против тежкото състояние на забулените дами в тази брутална страна? Дори „ Амнести интернешънъл “, която сега е най-забележителна с нелепостите си за „ бодрост “, безрезултатно прикани света да изрази противоречие с тези неща.

Дори палестинците да са били жертва – което ненапълно може да се твърди – те сигурно не са единствените, и е мъчно да се уточни благонадежден мотив, че евреите в региона не заслужават най-малко равно количество състрадание априори, изключително като се има поради какъв брой доста от тях са директни потомци на хората, претърпели някои от най-тежките произшествия в историята на света по времето на нацистите. Този факт е приет от Организация на обединените нации, когато организацията афишира самостоятелната  еврейска страна (и, да не се не помни, съответната арабска държава) през 1948 година.

Предупреждение от историята

Опасността от разказа за жертвата и насилника не може да бъде надценена. Именно прокламирането на този разказ докара до появяването на Ленин, Сталин и Мао. Именно неговото разпространяване докара до появяването на нацистка Германия и до по-новата безспорна злополука с кланетата в Руанда. Това е история, остаряла като света – самият Каин е първата жертва, а неговият добър брат Авел е първият принудител, който не заслужава нищо друго, с изключение на насилническа гибел.
Тази теория води не към прошката и мира, за които непрекъснато претендира, а към наказването и хаоса, които желае същински и надълбоко, защото това е инстинктът, който работи в нея и той води към това разделяне. Това е и претекстът в поставената от Джордж Оруел в „ Пътят към Уигън Пиър “ диагноза, когато той упреква съответно интелектуалците социалисти, че не толкоз обичат бедните, колкото ненавиждат богатите. Подобно просто и комфортно идентифициране на врага обезпечава на килъра тъкмо този еликсир за съвестта, който му е необходим, с цел да може да презира и изтезава с чиста съвест.

В момента стотици хиляди са излезли на поход за демонизиране на евреите и този поход е манипулиран подмолно от дейностите на иранските автократи. Те обаче не биха имали огромни шансове, в случай че не бяха подкрепени от жалките, посредствени, възгордели се „ интелектуални “ западни идеолози, насаждащи ненавист в името на състраданието и замърсяващи със страшното обвиняване в употреба и подтисничество всичко, което има някаква стойност.
Това се е случвало нееднократно в историята. Потомците на античните израилтяни са универсалните канарчета във въглищната мина. Ако позволим на завистниците на техния триумф да ръководят или даже да се движат гладко измежду нас и да правят дейностите си, ние в действителност слагаме както нашите, по този начин и техните вратове на дръвника. Неизбежно ще платим страшна цена, тъкмо както обществата и индивидите, които ги съставляват, постоянно са плащали за осъществяването на най-ужасния, лаком, нахален, горд и садистичен от греховете.
Стига толкоз нелепост и слепота. Варварите към този момент не са пред портата. Те са вътре – в нашите градове, в нашата цивилизация, и в нашите души. Целият този вик евреите да бъдат осъдени още веднъж е следствие от това. Кръвожадните стремежи и доктрини, които стимулират и оправдават сходно държание, би трябвало да бъдат разпознати, разбрани и отхвърлени, преди нещата съществено да излязат отвън надзор – а това може да се случи по-скоро и с по-опустошителна мощ, в сравнение с даже и най-големите песимисти сред нас са склонни да мислят.

Инфо: telegraph.co.uk

Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова